Когато Бог създавал е жената,
душата си откъснал за модел,
шест дни я ваял от дъгата,
косите ù от звезден лъч изплел.
Намислил си, че трябва да обича,
в сърцето капнал дозата любов,
орисал я на цвете да прилича,
със ангелската хубост бил готов.
Останало очи да изрисува,
от слънцето взел шепа топлина,
от пътя млечен с трепет образувал
зеници от неонова луна.
Изпратил я - богиня, на земята
и устните нашарил ги със грях,
облякъл я с усмивка на зората,
загърнал я със слънчевия смях.
Заръчал ù да пламва като огън,
сълзите ù да бъдат топъл дъжд,
да бъде жаждата... и всеки поглед
пожара да разпалва отведнъж...
|
